Общество и култура - 2021-11-16 09:36:20

Васил Гендов и Петър Димков спасяват и възстановяват къщата на Левски през 1932

Общество и култура Васил Гендов и Петър Димков спасяват и възстановяват къщата на Левски през 1932

"През 1932 г. режисьорът Васил Гендов започва осъществяването на една своя мечта – да направи филм за Апостола на българската свобода. Филмът е „Бунтът на робите“ и неговите снимки някак естествено са в Карлово. Това е първият говорещ и музикален български филм. Както във всичките си дотогавашни проекти, Гендов е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – в случая на самия Васил Левски. Част от снимките са в двора на къщата на Левски и режисьорът Гендов е потресен от вида му – неподдържан, обрасъл с бурени. В окаяно състояние и почти рухнала е и самата къща.


Тя е от ранния период на Възраждането. Строена е през 18. вeк от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му синове Иван и Въльо Кунчеви. Но в годините след Освобождението родната къща на Апостола тъне в забвение и е полусрутена. Отдавна е изоставена, опожарена през 1877 г., по време на Страшното. Половината от имота е превърната в сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, които са братовчеди на Васил Левски, наследници на сестрата на Гина Кунчева – Дора Чардаклиева.


Не стига това, ами по време на снимките „върви упорит слух, че ще разрушат родния дом на Левски.“ – разказва Васко Жеков. Версиите за събарянето му са две. Според първата, официална версия общинската управа решила, че мястото, където била къщата, влизало в проект за ново шосе. Според втората, която карловци повече обичат да разказват, събарянето се налагало, защото къщата препречвала изгледа към кръчмата на кмета на Карлово по онова време.


Чул, че домът на Левски ще бъде разрушен, ужасеният режисьор зарязал филма и хукнал да спасява, каквото било останало. С още трима души от снимачния екип нахълтал при заместник-кмета, който му казал, че решението на общинския съвет не подлежи на обжалване. И точка!


В масовите сцени на филма взимал участие и военният полк. Гендов се сетил, че командир на Карловския гарнизон бил неговият далечен роднина полковник Петър Димков и отишъл при него. Малко известен факт е, че лечителят Петър Димков и полковник Петър Димков са едно и също лице. Когато изслушал разказа за подготвяното кощунство, Петър Димков кипнал. Наредил да приготвят гарнизонния файтон и двамата отишли при кмета Аристотел Янакиев, който започнал да мънка, че регулацията си е регулация и че нищо не можело да се направи. Решението си било решение.


Друг, още по-малко известен факт е, че по онова време Васил Чардаклиев е общински съветник.


Разбрал, че не може да получи помощ от кмета, Петър Димков на своя отговорност поставил военен караул, който да не позволи да бъдат сринати до основи останките от родната къща на Апостола. Той наредил тя да бъде обградена с верига от войници. Дори издал заповед „да се стреля на месо“, ако някой понечи да разкъса веригата. И се оказало, че не било просто слух. Действително дошъл екип, натоварен със задачата да събори къщата. Но войниците, съпроводени от своя командир, били обградили къщата с жива верига, в бойна готовност. Никой не посмял дори да припари до войнишката редица, камо ли да се опита да мине през нея. И родната къща на дякона Левски оцеляла."


Петър Димков разказва за възстановяването на родната къща на Васил Левски


"Една вечер при мене дойдоха петима стари турци начело с един учител – много мъдър турчин, карловец, над сто години може би имаше. Той каза така: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме помежду си тези пари и Ви ги даваме да ги употребите както Вие знаете…“ И ми подава една голяма кесия, а в нея 18 000 лева. Дар за къщата на Левски! Още повече се удивих, когато ми съобщиха, че иска да ме види и ходжата. Помислих, че войниците са направили някоя пакост и е дошъл да се жалва. А той пристъпи скромно, извади една стара кърпа, на девет възела вързана, и в самия й край бяха надиплени две-три златни монети. И вика: „Дойдох да помогна и аз.“ Като му знаех вярата, аз се позасмях и рекох: „Ами че той беше ваш враг бе, ходжа!“ А човекът отвърна: „Героите никога не могат да са врагове!“ Когато вече привършвахме работата, дойде друг стар турчин и каза: „Ашколсун, добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на бай Иван Кунчев?“ Казах му, че не знам да е имало бояджийница. „Имаше – рече – помня я. Защото и аз бях бояджия.“ И ни я описа цялата. По негов терк я направихме. Той дори ни даде „такъма“, каза кое как е било, кое къде да се постави. И ето – всичко бе готово. Така, като си помагаха добри българи, добри турци, въобще добри хора, из руините израсна къщата на Левски, която и днес, и винаги ще тачим и ще пристъпваме към нея като на поклонение.“


Споделено от Пламен Пасков

Последни новини