Общество и култура - 2020-05-21 11:27:17

Ален дьо Беноа: Срещу либерализма

Ален дьо Беноа: "Подемът на либералния индивидуализъм, съпътстващ възхода на буржоазните класи и ценности, за сметка на аристократичните ценности, както и на народните ценности, се изразява на първо място в постепенното разпадане на органичните структури, характерни за традиционните общества, след това с повсеместното разпадане на социалната връзка и накрая със ситуацията на относителна социална аномия, при която индивидите се оказват едновременно все по-чужди един на друг и потенциално все повече врагове един на друг, тъй като всички са обзети от модерната форма на “борба на всеки срещу всеки”, каквато е общата конкуренция. Накрая тази социална аномия може да доведе до общество, което вече не е “течно”, а “газообразно”, т.е. до хаос. От него можем да излезем само като се върнем към общото. В тази перспектива общото благо има смисъл, само като благо, което е установено като общо и по своята природа е неприсвоимо. В израза “общо благо” първият термин е също толкова важен, колкото и вторият, защото общото вече е само по себе си благо, което се определя като това, от което всеки може да се възползва, без да трябва да го споделя. Възстановяването на общото и на общото благо е програмата пред всички антилиберали днес, ако искаме да излезем от един свят, в който вече няма ценност, но всичко има цена.

Дълбокото единство на либерализма почива в неговата антропология - антропология, чиито два неразривно свързани стълбове са индивидуализмът и икономизмът. Либерализмът смята индивида за единствения източник на ценностите и целите, които той избира. Този индивид се разглежда сам по себе си, независимо от социалния или културен контекст. Това е същество, напълно независимо от своите себеподобни, изцяло собственик на себе си, без да дължи нищо на обществото, свободно определящо своя избор, който цели винаги и единствено да максимилизира рационално своята изгода, т.е. своя материален интерес и лична печалба. Тази теза превръща човека в същество на сметката и интереса. Моделът е търговец - пазар: това е Homo economicus.

Индивидът се смята за първи, или като предхождащ социалното в една митично представяне на “пред-историята” (предшественост на природното състояние), или просто като му се приписва нормативно първенство (индивидът има най-голяма ценност), народите и нациите вече нямат присъщи характеристики или статут на автономно съществуване: те са просто съвкупност от индивиди. “Франция е само съвкупност от човешки същества”, пише либералният икономист Бертран Льоменисие. В същия дух Маргарет Тачър твърдеше, че “обществото не съществува” («there is no society»).

При тези условия се смята, че човекът се самоизгражда от нищото, а не от вече съществуващото. Човекът се държи като социално същество, не защото това е в природата му, както твърдеше Аристотел, а защото намира изгода в него, което означава, че няма етична връзка със самия себе си. При либерализма социалната връзка зависи напълно от договорната система: смята се, че обществото може да бъде регулирано напълно от правния договор и търговския обмен. Това е краят на общото благо, фалшиво приравнено с “общия интерес”, който е само сбор от частни интереси. Доколкото либерализмът претендира, че поставя институциите в услуга на индивида, той неизбежно се противопоставя на общото благо, което смята за несъстоятелно. Либералният свят е светът на не-общото благо.

Освен това либерализмът е фундаментално враждебен на понятието суверенитет - освен, разбира се, на суверенитета на индивида. За него всяка форма на суверенитет, надхвърляща индивида, е заплаха за свободата му. Следователно той осъжда политическия суверенитет и народния суверенитет с мотива, че легитимността принадлежи само на индивидуалната воля. Всички либерални демокрации са също така представителни парламентарни демокрации, което означава, че парламентарният суверенитет заменя народния суверенитет. За либерализма властта по принцип има силата не да ръководи, а да представлява обществото. От самото начало представителната демокрация няма друга цел, освен да вземе предпазни мерки срещу “изблиците” на народа и гнева на “опасните класи”. Жак Жюлиар дори говори за “бариера за сигурност, измислена от управляваващата класа, спрямо възможните изблици на народния суверенитет”. Народът обаче е толкова малко призван да се представлява сам, че е истински суверен, само когато самият той присъства. Това е причината, поради която Карл Шмит казваше, че колкото една демокрация е по-либерална, толкова по-малко демократична е тя."

Източник-" Гласове", превод Галя Дачкова