Общество и култура - 2021-02-12 06:14:33

Премълчаната история за Деня на влюбените

Александър Грозданов

С особено умиление си спомняш наивността, с която, разочарован от родната действителност, копнееше за други земи... за други хора! Един ден просто се яви на интервю за виза и радостно помаха на сивия панелен епицентър от прозорчето на Еърбъс А 320. И ей така се случи да прекараш три години сред зеления пасторал на бостънските универсистетски паркове, правейки се на студент, в опити да си хванеш богата американка, без втори чифт цици на гърба, когато облече по-стегната рокля.

Накрая срещна рускиня... Със сияйни сини очи, ангелско руси коси, която те накара да повярваш, че Господ първо е измислил рускините. Чак после се е сетил за обикновените жени.

Тя беше мокрият сън на колегите ти, докато ти мязаше по-скоро на нещо, което котката тайно е оставила в чехлите им нощем, докато спят. С нея се познавахте задочно, но ти така и не посмя да я заговориш. И за това не можа да повярваш, когато в утрото на нищо и никаквия осми февруари, тя ти пусна покана. Първо за приятелство, но знае ли се какво щеше да ви хрумне по-нататък. 

Прекарвате няколко дни в интензивен чат. Ти заяваваш себе си като горещ путинист, безутешен фен на Филип Киркоров и начинаещ кулинар, чиято страст са пелмените. През цялото време, просто, поттиснат от страховете си, сам не си вярваш, че такава жена точно на тебе може да ти се случи. Тя пък мисли, че си вглъбен жестоко в своя си свят. Че си надут, а тя много била искала да те гушне. Телефоните вече не издържат тежестта на епистоларните емоции и тя те кани да излезете. Не ти нея, а тя теб. 

Някаква изложба имало, посветена била на дисонанса между биологичните потребности на индивида и социалните норми. Изнасял я вашият професор по когнитивна психология, Джамал Соломон. Афроамериканец, осиновен от евреи. Черни до посиняване са и чувствата ти, когато тя ти цъфва под ръка с един французин. Жан-Пиер. С голяма къдрава коса и небрежно преметнат шал през врата. Не само в шала, но в косата, и в името му личи претенция. В тебе също има такава. Изкачаш им с лилава папийонка, с ярко розови сперматозоидо-подобни фигурки върху нея. Едно неимоверно ексцентрично модно решение, което върви наедно с остроумното схващане на руския (че къв друг?!) философ Михаил Бахтин, според когото папийонката е хоризонтално символно разделение между горната и долната глава. Това цялото щеше да го поднесеш с уговорката, че разчиташ тая вечер да не се налага да използваш само мислещата.

Но в пейзажа сега има и един Жан-Пиер. Хи ис джъст а френд, ти вика тя, но ти си умен балканец и се усещаш – тука става нещо. Всъщност, става ти най-лошото откакто си жив, защото я гледаш как се прехласва по него, тъй като нито едно жълто петно с тъмнокафяви пръски около него, не остава без адекватно-артистичния анализ на Жан-Пиер. Ти не можеш да говориш дълго за картини и коментарите ти свършват бързо. Той обаче може, очевидно може, и се представя блястящо по време на цялата изложба. 

Усещаш се тотално безсилен. Културната революция е на път да приключи с поражение за самобитния балкански самец и победа за изтънчения френски космополит. За Аня (тя настоява да й викате така, не Анна), това е забавно. Всички жени обичат да се смеят на нещо, а при Аня непохватните ситуации извикваха двукратно повече усмивки. Ти, от своя страна, си изпълнен с обич към всички жени, а сега си луд по една конкретна руска жена, и правиш онова, което познаваш най-добре. Почваш да се правиш на невъзпитан и неосведомен. Правиш се на незаинтересован към познанията на Жан-Пиер. Правиш се на мутра. Крещиш на момчетата, наети да сервират, че са ти наляли розе вместо бяло вино. Те са шокирани и добронамерени, и се съобразяват с тебе. Пипаш с пръст платната, а Жан-Пиер се притеснява силно, че може да повредиш инвентара. Аня се смее, тя сияе. Няма как да изгубиш войната, просто няма как.  

После вашият професор се изправя за реч. Всички сядат като на театър, учтиво и с отворени уши. Тогава ти ставаш за порция прошуто и минеш наблизо край изнежената френска главица и я перваш леко с лакътя си. Това е бойкот, който Жан-Пиер не очаква. Люк пал, казва ти той видимо озадачен и озлобен, това е нелепо. Водиш безумна и безсмислена битка. Поглеждаш към Аня, търсиш реакцията й. Тя, обаче не издава неудобство. Дори е весела. Дори изглежда така, сякаш твоето лошо отношение й е приятно: като славянка, която се радвa, че най-сетне среща така познати и извратени хора, също като нея. Засмиваш се и ти. Правиш го дълго и мазно. Това кара Жан-Пиер да изглежда сериозен, глупав и губещ.     

Любовта е най-важна, викат си по-романтично настроените, но като го казват дискретно попипват и душевните си хернии. Защото душите им от любов ли, от що ли, отдавна вече са се разпокъсали, и на тях, сякаш, не им е останало друго, освен да забиват глави в пясъка и да отричат евентуалните последици. Да спорят, че техният окаян опит е просто лошо изключение, и няма как - нещата все някога ще потръгнат на добре... В момента ти си склонен да им вярваш, понеже с очите си виждаш как от кошницата с възможностите, сега пред тебе се изсипват песъчинките на най-невъзможното. Още същата вечер получаваш повторна покана за излизане от Аня - този път без натрапници и без излишни елементи. Само тя и ти. Болното ти его ти подсказва да изтежкарееш и да излъжеш, че утре не можеш. Но тя те пита как си вдругиден. Ес олуейз - незаслужено добре, и в бойна готовност, викаш й ти. Ден, сий ю он съндей, казва ти тя, а на тебе ти е кеф, кеф, кеф! 

Кефът е голям и истински. Не може да има друго, по-силно определение... Ясно и прекрасно, побрано само в три букви - КЕФ! 

Ако повтаряш дълго една дума, тя започва да губи смисъла си. С кефа не е така. С любовния още по малко. Той те подпалва отвсякъде и ти започваш да приличаш на слънце. Разпръсваш повсеместна светлина и радост, а всичко в ежедневието ти идва отръки. И май, големият му смисъл е именно в това. Да прави земната пътека по поносима. Да те държи социално забит в образованието, кариерата и проблемите, без да те обземат спорадични суицидни мисли. 

Но модерният човек, тези дни, не го търси там смисъла. Смисълът сега за него е в това „да си различен“. Да си от 23-тия пол и да си веган. Затова обещаваш на Аня да я съпроводиш до новооткрития в Бостън вегански оазис със страхотни смутита, сандвичи с тофу, нахутени кюфтенца и специалното веганско суши с ряпа дайкон и гъби шимеджи! Момент да си избършем лигите... Еуфоритята е голяма, а заиграният ти мозък чак впоследствие загрява, че тая ваша уговорка, всъщност съвпада с четиринайсти февруари, Денят на влюбените. Е, това вече няма как да е случайно. Това ти възприемаш като знак от съдбата. Като Божията ръка, спуснала се от небесния купол, за да ощастливи един изначално осъден да гледа срока на годност всеки път, когато си купува презервативи. 

Кефът е по-близко и по-реален от всякога. Но през цялото време не те напуска и едно идиотско опасение, че ако й вземеш нещо по случай „Свети Валентин“, това може да се изтълкува погрешно. Като подкуп едва ли не. Като едно предумишлено доларизиране и валутизиране на отношенията ви, чиято едничка и пъклена цел се заключва в това да те докара до нейната заветна, руска, интимна площ. Но това не е така, поне не и за теб. Ти си един мъж на честта и на романтиката. Ти си като Пушкин и Толстой едновременно. И за това в уречения ден час не й донасяш нищо, освен себе си. 

Привет, казваш й ти като леко попрекаляваш с ентусиазма. Хай, деър. Джизъс, нищо ли не ми носиш, пита те тя, с което се проявява като една зловеща и меркантилна наследничка на Ева. Само дето стотици пъти по-красива. Гневен на себе си, почваш да шикалкавиш нервно, как си искал да й купиш цял самолет, но нека първо да сте почнали били с по питие. Ноу уорийз, джъст кидинг, вика тя и ти се хили.

Вмъквате се в едно еко-сепаре, цялото в зелено, и поръчвате деликатесни салати с кус-кус, патладжан и елда. Не й казваш въобще колко много обичаш да ебаваш чудаците, които поради бъзици в детството и разклатена идентичност, се чудят как да се почекнат, и като какви да се представят после. Като вегани ли, еко-активисти ли, поети, или дзен-будисти. Тя повтаря мнението си от оня ден, че намира цялата тая културна авантюра за чаровна. Но на нея всичко й се струва чаровно. Щото тя като се усмихне на света и той мигом пръсва цветни лъчи от радост навсякъде. И нима може да направи друго?! Щом хубава жена се смее, смее ли светът да се чумери?

Минават няколко часа, през които и двамата се държите като едни страшно влюбени хора, което за нея е лесно, докато ти си неуверен. Просто адски ти се иска нещата да се случат, а главата ти не спира да трепти с честотата на едно грандиозно нервничене. "Естествено ли се държа? Не съм ли малко скован?" 

Затова пиеш доста и си наливаш често. Знаеш, че алкохолът не е отговор на проблемите, но пък помага рязко да се забравят въпросите. Тя ти прави забележка да се спреш, за да не се налага после да те влачи до вас. Ти инсценираш мини фасон и сърдито й напомняш, че идваш не от къде да е, а от България! От Ийстърн Юръп! И това означава, че когато тука в ЮЕСЕЙ, на двайсет и една, хората сефте отпиват първата си бира, вие там, на Балканите, вече се подлагате на детоксикиращи процедури.

Скоро си пиян и овъртолен като руски кум на сватба. Мисълта ти все по-трудно се съсредоточава, както впрочем и погледът ти. Но не до там, че да спираш да го държиш на една линия с гърдите й. Ти продължаваш да й говориш нещо, гледаш я в деколтето, тя ти отвръща и ти се усмихва. Казваш й, че ти се смее, при това доста често. А тя ти се хили пак и ти вика забавен си ми. 

Идва време да си ходите. Тръгвате по улицата, а ти крещиш и се усмихваш, и рядко ти е било така приятно да крещиш и да се усмихваш. Внезапно се питаш какво още не си правил тая вечер. Аха, не си се изпикал зад катедралата и паметник на културата Old South Church. Толкова ли не можа да я свършиш тая работа преди да си тръгнем от заведението, пита те тя. За гордия балкански дух, осведомяваш я веднага, това да си го размаха и полее точно този храст, дърво или стена на катедрала, които пожелае, без оглед на външните условности, е най-висш израз на свобода. Нали и в класиката се говори: свободата винаги е на върха на копието!  

Но гордият балкански дух не подозира, че законите на щата Масачузетс са построени върху строгия морал на Викторианска Англия. А също и, че скоро ще го напалатят две патрулки, с обвинения в содомия. Така приемат публичното уриниране там – като вид содомия. Ти изпадаш в паника, а досегашните ти остроумия и интелектуални упражнения изчезват безследно в канала на историята. Ти гледаш тъпо и безпомощно, и добре, че тя се окопитва бързо. Тя лъже по най-безскрупулния начин полицаите, че имаш медикъл къндишън. Че миналия петък си имал сърджъри на бъбреците и сега не можеш дълго да се стискаш. Вярваш или не, копеле, в момента тя се застъпва за тебе! Тя, за разлика от теб, е прогресивна и напредничава. И е хванала отдавна цаката на местните специфики. Тя знае, че американският човек, освен всичко, е и деликатен, и чувствителен. И че има едни вълшебни думички, които кажеш ли ги, мигновенно опрощават всички твои прегрешения и наказуеми държания. Това са „медикъл“ и „къндишън“ – заедно, в едно общо словосъчетание.

Идва ти една увереност, че най-лошото за вечерта е зад гърба ти. Сигурно е от алкохола. Увереност, че органите на реда, божият гняв, и едно потенциално стомашно натравяне от смесването на големи количества нефилтрирано бяло вино без сяра с обикновенна руска водка, ще те подминат. Но не! Лошото едва сега започва. Аз не знам дали така е справедливо. Но е факт, и човешкият опит го доказва, че като си лекомислен към живота и Вселената, малко по малко почва да ти се връща. Отмъщения от всякакъв тип започват да ти се изсипват. 

Возите се двамата в таксито към нейната топла и мека квартира, и трудноподвижния ти мозък получава сигнал, че в корема произтичат някакви особени процеси. Нещо там кипи и бълбука, но ти гледаш да не ти личи. И няма как, тя току що си качи ония свои толкова съвършени крака в скута ти. Ти я галиш по глезените и нежно й подаваш ръка. Тя я приема. После я придърпваш цялата, гушваш я, а тя те целува. Вече усещаш началото на порнофилма. Ама не от ония постните, а от хубавите – дето се разправя за нещо. С предистория и драматизъм. С последваща радост до плач, и с извиване на тялото и душата.

... Случва се обаче тъкмо обратното на порнофилмовата сцена. Наместо "Добре дошъл в рая", едно гласче зад кадър ще ти каже уелкъм ту риалити. Щото колкото и да се молиш да ти се размине, напреженията в чревната ти флора се усилват. И скоро ти добиваш тежко подозрение, че си на секунди разстояние от това да превърнеш нечии розови илюзии за Свети Валентин на прах и зловонни течности...

Не, това няма да стане! Ти си мъж, ти си корав! Тебе българска майка юнашка те е раждала. Ти ще се справиш, и няма да се стига до ексцесии.

Е, читателю, попитай ме сега, успя ли да се справи нашият човек. Успя ли да запази празника светъл и чист. 

И да ме питаш, аз няма да ти кажа! Ще си замълча. 

Има случки, за които е по-добре да си затраем. Банални и грозни, смешни и тъжни. Такива, в които Господ решава да си захлупи очите и отказва да помогне, защото някой му се е изпикал на катедралата. Е, този същият някой, сега сам да се сърди на себе си. 

И не зная за тебе, читателю, но аз се чувствам леко неудобно от тая случка. Искаш май да питаш за рускинята - нея не я мисли. Оказа се жилава славянка, и щеше да прости и този път. И още много пъти. Сигурно още пази оная плюшена бутилка, дето й се подари на другия ден, с посланието да помни нея, а не онова, което символизира. Не че това допринесе особено за по-доброто й настроение, но си беше смешно и донякъде мило, може би. 

Но това не е краят. Той настъпва после. Когато един ден на Аня окончателно й писва от неговите инфантилни тъпотии. Когато любимите й понятия „забавен“ и „чаровен“ преминат в „досаден“ и „противен“. И връщане назад вече няма да има. Тогава, той ще я моли, ще й казва, че я обича и ще изгори за нея, а тя с много обич, разбира се, ще му каже: „любовта, хъни, е това което ни се случи и ще ни се случи пак, някой ден. Но до тогава, ние не трябва да спираме да живеем, заради това, че някой имал някакво усещане в гърдите. Плийз, би уелл енд тейк кеър!“ 

Аз добре познавам Аня – когато говори, винаги се усмихва. А реши ли да умъртви някого, тя няма да се кара и крещи – просто престава да се усмихва и казва нещо с леден глас. Примерно - престани да ми досаждаш. Тебе бяс те хваща, че за стотен път разбираш, че някои неща в живота просто не са били програмирани да се случат. Да се случат докрай и точно на тебе. И лежиш болен от пропаднали надежди, ревеш и проклинаш цяла Вселена.

Е това е нещо, което наистина вече не си струва да се разказва. За руините след от една нестанала любов просто не бива, а и няма как да се разкаже, могат само да се премълчат. Както и няма как да боледуваш дълго от нея, трябва просто да я забравиш. 

Има ли продъжление след всичко това? Продължението идва след близо четири години отсъствие на каквато и да е комуникация между двамата. Четири години в мрак и неведение, вятър и мъгла. Той отдавна вече си е тук в България, докато тя го мъчи още в Щатите. Но съвсем наскоро, той качи неглиже снимка с малкото му кученце, а тя взе, че му я лайкна. Адски неочаквано проявление след всичкото мълчание. Но това възкръсна диалога помежду им, и то така, сякаш никога не беше спирал. Тогава, тя му написа нещо, което винаги е искал да прочете от жените, красивите, онези по които някога е лудял – ще те видя ли пак.

Това не изстрива душевните щети и големите часове на плач, клетви и брътвежи, но е частично, нежно изкупление. Даващо храна за размисъл и повод за оптимизъм. Въобще, цялата история до тук, идва да покаже, че има хора, който могат да правят и ходове - отвъд предзададените от студената ядрена война, която традиционно се води между половете. И че, ако някъде някога си успял да накараш някого да изпита радост от това, че той тебе те е срещнал, той винаги ще ти се обади. И ще ти каже „липсваш“. Винаги,  ако не страда от скрупули и комплекси. Не е нужно да е „липсваш ми“, „липсваш“ е достатъчно. И си мисля, че днес е редно всеки да го направи. Нищо, че може да изглежда така все едно търси прошка, или начин да се качи обратно на борда на някой стар полет. Нека го направи, просто защото така е по-хубаво. И ако не за друго, то поне да генерира някаква еволюция в сегашната неприемлива среда на човешки отношения.  

Ей така, общо взето, стоят нещата по тая земя... Цял живот си крачат хората, газят по нея с увереност уж, търсят себе си и някой друг за обичане. Нервни и невнимателни, най-често тъжни и оцапани, те си блъскат главите какво да го правят тоя живот. И почват да пътуват, а не стигат никъде. Става им едно объркано и трудно. И дори се плашат хората, че накъдето и да хванат, може и да си останат все така притиснати в най-тъмния ъгъл на планетата. Но тогава точно мерват проблясък. Отначало размит и далечен, но с всяка измината стъпка - все по-ясен и по-светъл. Мъчат се хората, драпат и трапат да стигнат до светлото, но пак и пак се оплитат от некадърност и глупост, и тяхното едничко сияние изчезва в хоризонта. 

Мечтаят си после хората, и се надяват да зърнат нова светлинка отнякъде, та дай Боже да излязат за малко от тъмното, но пак отникъде нищо не просветва. И не им остава друго, освен да почнат да броят стари срещи, случки и приятели. И в тоя миг, точно, ще е добре, ако се окаже, че все пак някой някого още обича. Поне един-двама те обичат. Тогава и краят на нощта се чака по-лесно.

*Love you, Anya. Always had, and always will.