Общество и култура - 2020-11-30 06:16:44

„Играта на Играчките“

Автор: Александър Грозданов

Първа среща на погледите. Запознанство. Разсмиване. Очарование. Случайно докосване. Сметката в бара се покачва правопропорционално с тестостерона и естрогена в мозъците им. Седмица по-късно следва предложение за интимен завършек на първата вечер. Тя приема. Двамата отиват на топло и меко. Тя се съблича. И остава съблечена до сутринта. После, по изгрев слънце, тя се надвесва над него. Лицето й е някак различно, но все така привлекателно. Пита го: „как ти се струва - без грим?“

На пръв прочит, въпросът е поднесен непринудено. Но на втори, звучи като: „какви са чувствата ти към мен в момента?“ Елементарната учтивост и мъжка логика подсказват да се даде положителен отговор, по възможност – съпроводен с комплимент. Но какъв е истинският въпрос и каква игра се разиграва в момента. Ще се обърнем за това към Ерик Бърн.

Бърн е в основата на терапия, наречена транзакционен анализ, която проследява динамиката на отношенията мъж/жена чрез „взаимодействията“ помежду им, особено под формата на диалог. Той твърди, че взаимодействията протичат верижно (той говори/тя говори/той говори...) и всеки отговор на практика е стимул – провокира следващ отговор.

Според Бърн комуникацията между двама души протича гладко тогава, когато взаимодействията в нея се „допълват“. Когато така нареченото „състояние на егото“ (умственото състояние) – нашето и на другия човек съвпадат. Ако те се допълват взаимно, отношенията вървят добре. Но ако на единия му е сериозно, а на другия му е шоуменско този ден, може да се получи разминаване и конфликт.

Да речем, че тя има да предава две курсови и един реферат до края на седмицата. А той се чуди как да се почекне, понеже сега точно е лишен от задължения и е огрян от ангела на безгрижието. Той й праща вестникарска изрезка, намерена във фейсбук, чието заглавие гласи: „Излекувах се с гъби от педрастията!“ – с уточнение под линия: „Васко от Сливовник усетил промяната, след като Юксел Кадриев спрял да го възбужда.“ Праща й го с очакването тя да избухне в гороломна смеховка, да се изтърколи два пъти по пода и да рита с крачета във въздуха от забава. Но вместо това, тя реагира с: aha, mn qko...

Или пък обратното. Тя му праща статия тип: „14 любопитни факта за козите“. И споделя с него, че авторите са изпуснали 15тия и най-важен факт: че козите много обичат да се мазнят на преподавателите си по "Основи на правото", за да избутат семестъра, също като нейната колежка Славка. Обаче тъкмо тогава го хваща зает: сега той помага на баба си с дървата за чудото; вербуван е от приятели за помагач в пренасянето на мебели; сменя маслото на колата; или чисто и просто е на работа, или има да учи. И съответно не отвръща по начина по който тя очаква.     

И в двата случая някой е разочарован. В първия е той, понеже тя не е откликнала с очакваните възторг и адмирации към грациозната му проява на хумор. В резултат, у него се насажда убеждението, че тя просто не е способна да оцени широката пъстрота на характера му. А във втория тя е тази, която недоумява какво лошо е направила и дали отсъствието на адекватна реакция от негова страна не е знак за загуба на интерес спрямо нея.

Бърнс дефинира две основни умствено-емоционални състояния, между които се движим в ежедневните си взаимодействия с околните, и които - общо взето – съвпадат със споменатите по горе. Той ги нарича състояния на „Дете“ и на „Възрастен“. Първото ни връща към детското ни битие и провокира една по-игрива, творческа нагласа у нас. И съвсем по детски търси лек, въздушен, радостен отклик. Второто, (това на Възрастен) е непосредствено свързано с реалността тук и сега. Когато сме в състоянието на Възрастен, приемаме събитията като оперативна информация и търсене на разумни решения. Силно рационални и понякога дори емоционално отчуждени.

Но какво общо има всичко това с грима?

Общото е в твърдението на Бърн, че общуването върви гладко, когато взаимодействията се допълват. И по-точно, когато и двамата разговарящи откликват от позицията на едно и също умствено-емоционално състояние. Ако личност А попита „Ще изхвърлиш ли боклука на тръгване?", а личност Б отговори „бързам много, изхвърли го ти, моля те“, взаимодействието е допълващо се. Но ако личност Б отговори „Е са слагам оранжевата жилетка, яхвам метлата и директно атакувам хигиенния сектор! В клозета няма ли нещо за търкане, или една пералня да просна поне?!“, той е превключил на Дете и насочва отговора си към Възрастния. Тогава и въпросът Възрастен-към-Възрастен среща недопълващ отклик.

В хипотетичната случка, в която тя задава въпроса за грима: ако и двамата с него са в състояние на Възрастен, възможно е той да й даде прям и честен отговор от сорта на: „Като цяло не харесвам жени с много грим.“ При всички случаи, обаче, преди да каже каквото и да е, той ще се поколебае, защото питането всъщност не звучи като истински въпрос. Изглежда сякаш в него е заложено нещо повече, и че не грима, а чувствата на отговарящия са в центъра. Изглежда като въпрос, зададен от позицията на Възрастен, но е възможно подтекстът му да идва от Детето: „Харесваш ли ме още?“. В този случай, ако той отговори от позицията на Възрастен, тя може да остане разстроена, че не е чула онова, което вероятно й се искало.

Тука татко Фройд съвсем резонно би я запитал: „защо въобще изпитваш нуждата да задаваш подобен въпрос, бе душа? Дали зад него не стои някакво скрито очакване да чуеш нещо мило за себе си, с което да заглушиш грозен коментар, отправен някога някъде към теб в миналото?“

Разбира се и на мъжа не му пречи нищо да подхрани малко самочувствието й с коментар, който хем отразява действителното, хем засвидетелства чувства на близост и добронамерена заинтересованост. Да каже: "разбираш ли какъв риск поемаш като ги гримираш тия твои толкова сини очи?"

Единственото, което – заклевам ви! – не трябва да правите ако в този момент се чувствате по-скоро като Дете – това е невинно да й подметнете, че сте имали някога съученик на име Генади, който често повтарял, че жените са два типа: „добре гримирани“ и „добре, че са гримирани“. Колкото и дълго и гръмко да се изхилите на шегата си, единственият ви шанс след тази фраза с другото Дете - това срещу вас - е да се кастрирате и да му станете най-безобразно нагримираната му приятелка.

И все пак, ако допуснем, че въпросът за грима идва от Детето (не от Възрастния), и че реалният му подтекст е: „Харесваш ли ме още?“, то това взаимодействие може би е част от една по-обширна „детска“ игра, която вероятно ще се разиграва тепърва през цялата връзка? Според Бърн, ролята на игрите е да удържат баланса между партньорите. Да възстановяват равновесието, което на моменти ни се струва, че губим. Макар и това „възстановяване“ нерядко да изглежда неразбираемо, странно или дори болезнено за другия.

Бърн описва различни видове игри, провокирани от най-разнообразни цели. Като се почне с отбягване на интимност и се стигне до манипулирани опити за вкарване в емоционална зависимост. Ходовете на играчите са ясно отчетливи, лесно проследими, а крайният им резултат се изразява в едно нездраво задоволство от някаква малка и мнима „победа“.

И не, няма как. Тия игри имат бумерангов ефект, който няма да ви се размине. Би трябвало игрите да са екстрата, която да ни дава да се реем и развличаме по един хубав начин, но ето какво става на практика. Тя се държи провокативно, докато той не се поддаде на флирта; после тя го отхвърля – все едно изведнъж вече не иска да има нещо общо с него, а той се пита „кво й става?!“ Бумерангът се завърта, и той се заговаря демонстративно със сервитьорката или първия друг женски обект, който попадне пред очите му. Тя му прави фасон и си казва, че това си е само негов проблем. Играта набира още повече инерция, и през следващите дни, тя предприема женската тактика, известна като: „ще го чакам да ми пише, за да не му отговоря.“ Той й пише, и тя все пак се смилява над него, и му риплайва. С едносрични думи и след два дни. На него му става тъпо и й заявява, че с тия темпове и начин на комуникация вярва, че ще излязат на първа среща след около 8-10 години. С това взаимодествията помежду им достигат мъртва точка, понеже, както би отбелязал Бърн те не са били допълващи се.

Не се допълват, обаче се допълват всъщност. В начина по който и двамата използват еднакво пасивна агресия. За тях тя е едновременно и меч и щит. С нея първо се нападат, а след това бранят териториите си. Чрез нея се самоналагат, а после остояват независимост. Едва ли има по-разпространено уръдие в арсенала на общуването тези дни от пасивната агресия.

Реално тук се разиграва властова игра, в която и двамата участници се лашкат между желанието да се харесат на другия и страхът, че може би му предоставят прекомерна власт над себе си. И Фройд тука пак би се провикнал: „не виждате ли, идиоти такива, че това е гняв, гняв срещу свръхконтролираща фигура от миналото ви, настоявала да се съобразявате с нея и да правите непрекъснати компромиси за своя сметка?!“    

Просто е тъпо да се живее по този метод. И според мен отстраняването на пасивната агресия е първата стъпка към края на човешката глупост, краят на загубеното време и въобще краят на театралното надборване, надскачане, надсвиркване и надделяване спрямо другия. Защото колкото и опорочени и невъзможни да изглеждат едни отношения, те са възможни, когато хората си говорят открито, не се поддават на предварително намислени подозрения и не се вкарват сами във филми. Животът ни и без това го прави непрекъснато. Само погледнете какво се случва навън. Допускал ли е някой някога, че за едни яйца и майонеза ще трябва да влизаме с маска в хранителния? Или че ученето ще минава през екрана на компютър, а не в аудитория?

Какво да правим днес? Действителността е богата на игри, и разнообразие не трябва да се търси единствено в показните акции и упражненията по правене на интересен. Даже сега ще ви отрехна към една прелюбопитна игра, само за „възрастни“. Гарантирам ви, че може да внесе в пъти повече драматизъм и комедия в живописния ви микросвят от всички настолни, видео и казино игри. В нея няма сложни правила. Достатъчно е всеки от компанията ви да остави телефона си на масата. И щом получи обаждане или съобщение, да го чете на всеослушание и да вдига на високоговорител. Открито и пред всички.

Точно това правят героите в италианския шедьовър Perfetti sconosciuti (Перфектните непознати), на Паоло Дженовезе. Там нагледно ще видите и резултатите от такъв един игрови експеримент. Ако я наречем „игра на откровенията“ няма да сме далеч от истината. Защото няма човешка животинка, която да не пази в телефона си лични „взаимодействия“ с други хора, които да държи само за себе си. Неща изпращани до някого в някакъв момент, отрязъци от живота, разпиляни мисли, или зле прикрити игри и намерения, които няма да даде да никой друг да прочете. Въпросът е: имате ли минимална доза кураж да споделите всичко това с някой наоколо? Стиска ли ви да се разкриете? 

Има и една друга игра. Може да чуете за нея от стари женкари и пияни очевидци. Тя е противоположна на първата и се играе така: записваш твоята side-chick в указателя си като KiroKova4evo. И вечер докато си лежиш на дивана и телефона ти неистово започне да дрънчи и the main-chick се разбучи „кой пак ти звъни?!“, веднага отвръщаш: „Нали виждаш кой! На, вдигни му! На, на!“ – и навираш агресивно телефона в ръцете й. „Да бе, с KiroKova4evo ще говоря аз...“ – сопва се тя. Много ясно, че няма да говори! Да вдигнеш на KiroKova4evo се изискват особена смелост и сила на духа. Щото и клишето и фантазията диктуват само едно: тука става дума за зле осветено мазе, наденица и домат, нарязани върху мушама, а в ъгъла на масата, поседнал на пластмасов стол стои тъмен, мрачен субект от Ковачево, на име Киро! И по някаква много важна причина сега той звъни... Същият успех, без съмнение, може да пожъне и тя с една VelichkaOv4epolci. Трета братовчедка по бащина линия – ще обесни тя - не можа да завърши основно, страда от хормонален дисбаланс, не й обръщай внимание! Ъхъм, ясно. – ще отвърне той лаконично и ще продължи да зяпа Двама мъже и половина по bTV Comedy...  

Като цяло, всеки владее по някоя игра, но му се иска и да направи нещата добри. Да постигне феърплей. Но за сам човек е трудно да ги направи добри. Честната игра се нуждае от поне двама. И ако вторият не откликва, първият посяга към някой трик от ръкава. От там може да извади и снежно бял заек с тюркоазено-сини очи. Невинен на вид, но опасен за мебелите вкъщи. Но пък струва ли си играта? Струва ли си, наистина?