Общество и култура - 2020-09-16 06:15:38

Fortuna favet fortibus - Съдбата обича смелите

Автор: Александър Грозданов

Освен познатите определения за депресия, тук по нашите географски и душевни ширини, си имаме и едно свое: когато сторената гадост не ти носи радост. И аз, в това число, нито съм изключение, нито имам намерение да се правя на света вода ненапита. У мен редовно се проявяват противните навици и злият характер на една пренебрегната, ранена душа, която реагира с грозен цинизъм и високомерие.

Важното е да се усетиш овреме, че си почнал да ставаш токсичен за себе си и за другите, и да отстъпиш крачка назад. Да си припомниш, че “мразещият“ най-често е някой, който си търси враг заради неумението му да бъде щастлив. И че едва ли изобщо щеше да изпита нуждата да третира по зловреден начин околните, ако всичко останало му беше на шест.

Просто е: усмихвай се по често, и по-честото ще ти се усмихне. Това разбиране се обобщава под различни форми, в различните култури. Без значение дали става дума за коста-риканското “pura vida“, или пък за веселата “маняна“ на мексиканските мариачи. Онези нации, които заемат челните места в индекса на ООН за щастие, са успели да формулират онова свое философско виждане за живота, с което да отделят душата от битовото, и да я пратят да разгледа наоколо. Да поогледа всичко, включително да съпостави мимолетните страхове човешки и терзания на фона на вечността.

Не разбирам наистина как е възможно от 156 държави, българите да заемаме едва 97-мо място във въпросния индекс. Оставям на страна сложната политическа обстановка в момента и кресливите лозунги на отделните фракции. Казвам просто, че няма как да няма нещо сбъркано в черепните ни кутии, в кокалите ни, след като дори една Гватемала, която е със среден месечен доход от 135 долара на глава от населението, ни води със 70 позиции?! Вероятно има много точни теории защо българите така не умеем да се радваме на живота, но едно е сигурно: и беднякът и лузърът нямат айфон, но по някаква странна причина само единият страда от това.

Тук, в нашата социалната джунгла, по-силният изяжда по-слабия. Така стоят нещата. В нея повечето видове и подвидове отдавна са се разделили с детинската си невинност. И това принуждава и теб да си груб, жесток, да си хищник, да скършиш нечие самочувствие преди друг да е прекършил твоето. И така да утвърдиш себе си пред останалите.

Но у нас има и места, където чистотата, покоят и красотата са истински. Има места зелени, с велики върхове и божествени пейзажи, където се диша по-леко, защото смогът и вредните изпарения са останали на 1000 метра надморска височина под теб. Приемете го като метафора, като пасторално сравнение между изкачения планински връх и издигането на духа над ежедневното. Приемете това за символ на свободните духом, играещи по мократа трева, горе във високото момчета и момичета. Да, има такива и те са тук, напук на общата интонационна среда.  

Винаги съм желаел да постигна такова състояние на духа и тялото, да бъда част от тях. Да умея да дишам дълбоко и без задни мисли. Да не се въвличам в битки за надмощие и ненужни демонстрации. И до мен, там във високото да има колкото се може повече други такива хора. Място – колкото искаш! На където и да се обърнеш все е зелено и свободно.    

Нещо пречи обаче. И не се дължи само на безутешното 97-мо място. Има генерални бъгове в еволюционния ни алгоритъм. Сега ще се опитам да обясня какво имам предвид. Преди няколко дни голям пловдивски юрист, когото ми се ще да нарека свой приятел, макар да се познаваме съвсем отскоро, ми каза: „сега ние с теб си говорим спокойно и непринудено. Обменяме мисли и впечатления. Но ако имаше една жена тук, в тоя момент, нямаше да си кажем нищо. И двамата щяхме да сме прекалено заети да се държим като идиоти!“ И е прав. Цялото ни поведение, в една такава ситуация, щеше да се диктува от бабуинските крясъци в главите ни. От примитивния маймунски отпечатък, дори жигосано клеймо, останало в генома на клетките ни.  

Има и още нещо. Скапани неща се случват винаги. Всеки е записал по някоя драматична загуба в активите си, по някой неуспех на фронта на междуполовите отношения. И ако си по-фин, по-бутиков тип човек, ще започнеш да градиш защитни кули, зад които да криеш нараненото си его.

Споделям всичко това неслучайно. Крачейки по пътя към своя връх, бях запитан от приказното женско създание до мен защо така съм се умълчал. Просто нямаше как да говоря, по-добре беше да си мълча. И без това не знаех какво бръщолевя. Мозъкът ми беше изпаднал в недостиг на кислород от мига, в който я видях. И малкото, което се отрони от устата ми този ден, преливаше от цинизъм и звучеше като излязло от ужасна гадина, която знае как да мрази качествено. Думите просто лъжат. Много лъжат. Но са факт, изречени и чути.

Толкова сме захлупени от комплекси, колкото голям е стремежът ни да не се борим с тях. Наместо да им се опълчим, ние ги изнасяме навън и тровим околните с тях. За това пътеките нагоре са важни. Другият избор е в пъти по-късата и равна пътека, която води до заветното 97-мо място. Решавай сам.

Не се колебай, човече, избери вярната пътеката. Тя е толкова наблизо и толкова пред тебе, колкото сам пожелаеш. Можеш да пристъпиш към нея, и нищо че е стръмна и трънлива, убеден съм, че накрая ще си кажеш, че си е струвало.

На първата хижа, където непременно ще се отбиеш за тоалетна, остави всяко съмнение, че някой може да те упрекне в лош вкус. Остави усещането, че някой някъде може би сега те одумва. Или откровено те мрази. Забрави плашещите мисли, че за този - когото приемаш за значим, може би си дребен като крайбрежна песъчинка. Вземи усмивката си, сложи я на лицето си и раздвижи краката си. Пътеката тепърва започва.

Но катеренето се нуждае от сила. А силата от цел.

Всичко в което се корени идеята за щастие в планинарската ми метафора до тук е усвоеното умение да живееш комфортно в тялото си и спокойно и весело в мислите си. А това си иска много четене. Иска си и впускане във всякакви приключения. За предпочитане - необикновени. Няма значение какви. До толкова до колкото те могат да разширят кръгозора ти, и да тестват границите ти, повярвай ми, това си заслужава.

Ключът е в търсенето. Докато търсиш себе си, намираш толкова други по-интересни неща...

Ето, да речем, милиони хора по цял свят, се намериха в ашраните и асаните на йогата. И сега са просветени, с ясни погледи и чисти кожи. А не като шофьора на градския автобус, бай Кольо... Дори американският актьор Колин Фарел успя да зареже дрогата, скандалите, уискито и буйствата и да преоткрие себе си в асаните. Друг е въпросът, дали това, което е преоткрил му е харесало. Но това сега не е от значние.

Другото любопитно в йогата е, че важни там са не упражненията, а медитацията. Йога е една от шесте ведически философски школи, която приема медитацията за основно средство за постигане на освобождение. Тя е доказано средство за забавяне обмяната на веществата, а мозъкът се „потапя“ в състояние, аналогично на това преди заспиване. В сутрешните си лекции по анатомия, непрекъснато съм в това състояние.

А ако ти остане време от уай-фай не пречи да опиташ и малко фън-шуй. В началото може да ти се стори като съчинено от хитроумни китайски домашни крадци, желаещи да знаят винаги къде какво стои из домовете ни, но все пак опитай.

Изобщо, шансовете, които ти дава модерния свят са необятни и трябва да си луд да не посегнеш към тях. Осмели се да го опознаеш. Съдбата обича смелите.

Успял веднъж да преминеш границата от 1000-та метра, ще видиш отлично две неща: и да експериментираш с живота, и да не го направиш, много е вероятно да няма втори път. По-добре, експериментирай. Никой не е излязъл жив от тук. Нито пък е успял да отнесе със себе си петте кила руска салата, купени на промоция, лъскавата чанта от Givenchy, или шарената си блузка, след смъртта си.

„Единственият лек за раждането и смъртта е да се радваме на интервала по между им“ -  е казал Джордж Сантаяна. Той е американски философ и съм убеден, че никога не е висял да чака за руска салата на промоция.

Направи нещо, което ще изпълни стомаха ти с топъл уют. Кебапче и Лионска наденица не се броят.

Пожелавам ти много изкачени върхове и щастливи мигове.

А също и шанса да срещнеш играещите по мократа трева момчета и момичета. Те са съкровище и бъдещето им принадлежи. На тях, а не на нас. На нас остава да се надяваме да ни извадят от унеса на повседневното. И чрез тях да избягаме и ние към една по-различна и по-добра своя същност. 

Посвещавам този текст на един такъв човек. Ти си едно слънце на земята, никога не спирай да осветяваш всичко наоколо.