Общество и култура - 2020-05-24 06:59:33

Думите , нашите си - българските

„Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни...

...Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!...“

Днес е 24 май. Чудех се какво да напиша, а мислите ми все ме водеха към едно – към езика,  към думите-нашите, българските, онези от корена.  Не зная от къде да започна, винаги съм хаотична и разбъркана, искам вичко да кажа наведнъж, бързам, но за къде? Дано да е в правилната посока! Но ми е важно да го кажа сега. Това са моите мисли, моите разсъждения. Те са компилация от всичко, което съм прочела, знам, мисля, чувствам, от това, което диктува сърцето ми. Аз зная, че от него извира любовта ми към България!

Сещам се за онези тъмни векове и Паисий, който възкликва „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш, и не говориш на своя език?“ И започвам с него, защото именно през Възраждането започва честването на този толкова сакрален за нас празник в прослава на Кирил и Методий. В прослава на това, което те са направили– дали са ни златния ключ за нас самите, а именно буквите.  

Жалкото в момента е, че сме загубили идентичност, все гледаме да се залепим за някого, все ни е срам от нас, а ние сме просто различни, ние сме такива, каквито сме останали като потомци на дълга, величава, но и мъчителна история. И все пак сме оцелели и това е най важното. Ако искаме да оцелеем като българи не трябва да бягаме от корена си, да се делим. Нужно е днес да създаваме ценности, които обединяват, които остават, за да пребъдем. И ако малко се посъбудим и си дадем сметка кои сме, бихме се държали различно. Други народи знаят как да отстояват себе си, имат гръбнак, а са толкова по-млади - ето това трябва да преодолеем. Просто трябва да си спомним. Думите отключват паметта. 

Интересен и паметен е онзи момент, в който Свети Кирил през 868г. печели диспута с римокатолическата църква и начинът, по който нашият език, бива признат за свещен език редом с латинския  и гръцкия, до степен, Константин Философ да бъде провъзгласен от римокатолическата църква за светец и равноапостол, да бъде канонизиран от две църкви – православната и католическата, и в последствие обявен за покровител на Европа. Размишлявам за произхода на думите ни, за етимологията им. Думите, които използваме и енергията, която влагаме в тях, са от огромно значение за това, което се случва в живота ни. 

Всеки човек има способността сам да създава света, в който живее и част от тази способност е умението да избираме правилните думи, с които назоваваме нещата пред другите и пред самите себе си. Всъщност това знание никак не е ново – то има дълбоки корени в традициите и фолклора на българите. Според някои твърдения буквите са свещени небесни знаци и самите те говорят и излъчват сила и светлина. Те имат своя източник, но за мен те са свръхчовешко творение. Смятам, че всеки народ според своята същност и предназначение получава и твори чрез специфичния си говор, на който съответстват строго определени знаци-букви. Поради това нашата азбука е било необходимо да бъде създадена не само по политически и религиозни причини, но най-вече поради онези по-висши причини.

Всеки би казал - обичам българските думи, но си задавам въпроса помним ли ги, предаваме ли ги на децата си , използваме ли ги, онези от корена, онези, чието трептение се преплита и изкристализира от духа ни – онзи вечен, изначален български дух.  България ще пребъде, защото коренчето и е дълбоко. Някой ще ме обяви за старомодна, но аз обичам да дълбая в корена, в онези изначално наши си думи, преплетени през вековете. Помня уроците по старобългарски и езикознание в университета, помня много за значението на трептението и опредметяването им. Но къде са днес думите, онези нашите си - българските, защо ги забравяме, защо ги заменяме? Трябват ни!

 Българският език през вековете постоянно се е обогатявал и развивал в зависимост от историческите събития, общуването с други народи. Това е една от основните причини постепенно да се утвърдят турски и гръцки думи, френски, немски и руски думи и термини, а през последните 1-2 десетилетия все по-масово се налагат англо-американизмите. И в това няма нищо лошо, но трябва да си пазим коренчето. За съжаление децата се откъсват. Има една интригуваща за мен книга „Стопанката на Господ“. Благодая на авторката Розмари Де Мео, която ме замисли дълбоко. Искам да споделя с вас написаното от нея за думите и езика – „при РОД-ата“, „с РОДна“, „ОБИЧ аи“, ДАРба, със–сРЕДО-точен,нрав, предание, ОБЩение, наРОД...“Това е стар народ, Райно. И езикът му е стар. Няма как в един стар език да няма думи с насъщно и изначално звучение. Важни са тези думи – те седят в основата на една памет...Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно. Или ако просто го пренебрегваме...Обичта и омразата...Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които го недолюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са от най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Който не знае , няма отношение...и точно така умира един език...“

Честит празник, българи! 

Надя Клисурска