Автор: Александър Грозданов
Ами ако цялата вселена се намира в кариеса на някакво чудовище?
Единият от трите въпроса, които ме човъркаха силно през септември. Вторият беше светът ли нещо не е в ред, или увреденото ми романтично съзнание не иска да приеме нормалното, което му дава да гледат очите?! Видях свой приятел с надут и посинял крак и разбита кола след като бившата му мина на няколко пъти демонстративно покрай него със S-класата на новия си. При което той се ядоса, настигна я и се заби в нея. После слезе, рита бронята и скача върху капака на клетия мерцедес...
И третият, и най-сложен въпрос: възможен ли е италианският шедьовър на Паоло Сорентино "La grande bellezza" в условията на българските реалности? (на пръв прочит изглежда, че няма връзка с първите два, но има, и то желязна)
Няма да ви разказвам целия филм, ще спомена само, че става дума за рейтинг от 91% в Rotten Tomatoes и 7.8 в IMDB (сиреч, струва си трите часа гледане), но по-важното: той разказва за парадокса в съдбата на човек, написал една от най-тиражираните книги в Италия. Но после, години наред през пръстите по клавиатурата му не се отронил нито ред. Нещо като случая с "Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли.
Всички наоколо непрестанно го питат: "Що така, бе пич?! Ти написа една от най-великите творби в историята на съвременната италианска литература, а после замлъкна во веки!" А неговият неизменен отговор беше: чаках да срещна великата красота...
Коя е тази Велика Красота, и защо я е чакал толкова?
Може би става дума за физическа красота?
Като нищо, защо не? Нека бъдем честни: има дупки в тъканта на живота, в които изпаднал веднъж - искаш да изкрещиш "помощ!" Защото си неудържимо привлечен и красотата, физическата е опожарила всички твои защитни крепости на здравия ти разум. Понякога на Господ сякаш му идва настроението, развихря се и твори шедьоври. Такива, които могат да накарат и слепци да проглеждат, и инвалиди да прохождат...
Така изглежда и началото на първичното мъжко увлечение. То не е резултат от някакво извращение на съвременния луд свят, в който ни се даде да живеем. Напротив. Свещената простота на примитивното мъжко съзнание намира своя най-показателен израз далеч преди модерността - още във времената на античността - с историята на Фрина Книдска, за която се счита, че била толкова красива, че когато я изправили на съд, на агората в центъра на древногръцкия град Тива, в обвинение, че развращава младите девойки, нейният адвокат решил да я защити като разкъсал дрехите й. Съблякъл я и се провикнал: ето, вижте това съвършенство! Просто няма как такова изящно създание да извърши престъпление! И действително, насъбралото се множество от мъже останало смаяно от божествените й извивки, и Фрина била оневинена.
Красотата, физическата просто те засмуква в себе си. И не е нужно да си хайку-поет, или италианец, за да завиеш като вълк срещу луната. Стига ти да си обикновен мъж.
Но за един човек не трябва да се съди само по външността, както ще ви кажат и Великата Красота, и Джак Изкормвачът... Нещо повече, човек оценява потенциала на красивите хора и жени да се превръщат в приятни изживявания едва, когато види, че освен красиви могат да са и умни, и добри. Че могат да го предизвикват, да допълват картината му за света. По същия начин по който и Сорентино ползва класически арии в изпълнение на колоратурно сопрано във филма си като музикална подложка, за да подсили живописните пейзажи на Вечния град - Рим.
Така и така си почнал, да поговорим сега за Вечното - каза ми една позната - вечно ми пишат некви тъпи селяндури!
Помислих малко и отвърнах - ами това всъщност си зависи от теб. Няма как да спреш да генерираш посредствен тип мъжко внимание към себе си, ако самата ти излъчваш с поведението и с виртуалния си образ същите посредствени модели. Защото има жени, които просто заслужават такъв тип внимание. Николета Лозанова и Моника Валериева заслужават да ги харесват такива, по-постни - откъм личност мъже. А съответно и мъжете които харесват тях… ще си го получат. Има закон за взаимното заслужаване, който е универсален като гравитацията.
Тя помълча малко, почеса се и рече - е да, но това пак не променя факта, че повечето мъже сте мухлясали човешки лайна.
Стомахът ми се свива. Чувствителната ми душа е притеснена от крещящата липса на красота в отношението, което имаме един към друг. И признайте си - в главата на всеки от вас има по късче тъга, че не се отнасяме с достатъчно доброта и финес помежду си.
Има ситуации в които просто се питам какво ужасно се случва в живота на повечето хора, че се превръщат в чудовища? Какво им става, че губят чувствителност, а сърцата им са опаковани в претенции, и биват лишени от връзка с небето, рая и божествеността. Защо просто не могат да дишат с въздуха на Великата Красота - да са нежни, игриви, красиви, ненараними и ненараняващи.
Търсенето на тежки житейски отговори често отвежда пишещия на места където най-малко очаква. Сетих се как да опиша положението на нещата. Представете си вкуса, който изпълва устата ви при вида на лимон или ябълков оцет. Това се дължи на pH-фактора - т.е. киселинността на слюнката ви.
Може да сте бягали от часовете по химия и не помните, но pH е мярка за активността на водородните йони в разтвор, а също и скала за измерване на киселинност или алкалност, която варира от 0 до 14. Например стомашният ви сок е 2 pH, а белината- 12,5 pH. Ясно е, че белина не трябва да се пие, дори да е от онази, при която всички лели Марии от рекламите получават серийни оргазми, само като я видят... Стойността на pH-фактора е основна предпоставка за възникване на акне например. На вас може да ви се струва, че това е свързано с недотам хармоничния ви сексуален живот, но не - става дума за pH-фактор.
И едно от големите изкуства да си жив по тези ширини е да приемеш някак, че тука ние обитаваме една особено киселинна среда. Днешното българско общество е с pH-фактор, значително по-висок от седем.
Човекът български е капка, изпусната в киселинен разтвор. В началото капката е бистра и кристална като снежинка под микроскоп. Но после се омесва с цвета на разтвора и се овъртолва в комплекси и игри, които уж всички мразим и отричаме... Но и не правим нищо срещу тях.
Естествената реакция на много хора е да емигрират вътре в себе си. Други се бранят срещу високото pH на обществото с цинизъм и ирония. Такъв е подходът и на Джеп Гамбарделла - главният герой в La Grande Bellezza. През целия филм, той поддържа успешно образа на вятърничав човек, чийто живот минава като на увеселително влакче. Непрекъснато вилнее и се носи ту нагоре, ту надолу и отстрани го гледаш и се чудиш как не му прилошава. Зад маската на този образ Гамбарделла крие една лишена от всякаква зла преднамереност, фина душа. И я крие защото кое е онова от което най-много се страхуват добрите хора? От добротата си разбира се! Решават, че ги прави слаби. Прави ги уязвими. И всячески търсят как да заглушат гласа й.
Резултатът от сложните киселинни процеси в нашия социален свят е, че свикваме да четем винаги между редовете. Да търсим и улавяме скрития умисъл на човека срещу нас. Да интерпретираме всеки негов жест и действие в най-черната възможна светлина. Неусетно това променя цялата ни схема на живот, променя се и ритъма на мозъчната ни дейност. Казанът под нас ври и бълбука и единственото, което те спасява да не пропаднеш в нечий друг живот и в нечий по-лош свят, е това да срещнеш Великата Красота.
За мен това не е просто име на филм. Това е вярата в по-добрата природа на човека. Това е смелостта да бъдеш откровен, да дариш парченце от душата си. Ако щете дори - да не преставаш да бъдеш любовта, която така и не получи... Струва си да го направиш. Дали за да покажеш мъдрост, или да дадеш светлина на някого, да го окрилиш, или просто да му кажеш - не си сам, заедно сме.
Така виждам нещата от поцията си на поддържащ актьор в измисления ми филм. За мен обаче той е истински и хората в него са красиви и учтиви, обменят мисли, и нежности, без да се страхуват, че са уязвими. В него двама души може да искат просто да си помълчат и това да им носи наслада и спокойствие. Да си помълчат и да се обичат за малко, извън фиксациите за секс, кинти, проблеми, чалга, политика, профанщини и прибързано лепене на етикети.
До скоро бях човекът, когото щяхте да чуете да казва, че светът е поредното кофти стечение на обстоятелствата. Днес казвам, че светът е възможно най-доброто място за живеене. Ако не ви се вярва – опитайте на Марс. Твърди се, че има вода и удивителни залези, но някак си няма атмосфера...
Възможно е още да не сте срещнали Великата Красота. Ако това е така, мога само да ви посъветвам като останете насаме със себе си да пророните една сълза за изгубения свят. Не този на мъжете оневинили Фрина, или на мацката с изпочупения мерцедес, а този на Сорентино – там хората разбираха, че ги обичат по друг, по-различен начин.
По-романтично някак си. Честно и сърдечно. По сорентински. В него се търсеше истинската, великата красота у тях. И всички бяха по-добри. Бъдете и вие.