Общество и култура - 2020-05-27 20:33:23

Танцуващият ковчег в профила на Тръмп и кога политиката се превърна в шоу?

Не знам дали знаете, но в навечерието на Великден, Тръмп се обадил на премиера Борисов и му разказал какво писмо е приготвил за Стената на плача в Йерусалим: „Dear God, през последните години ти прибра любимия ми певец – Майкъл Джексън, любимия ми актьор – Робин Уилямс и любимата ми актриса – Фара Фосет. Бързам да ти напомня, че любимият ми политик е Джо Байдън.“ А Бойко попитал може ли в последното изречение да се добави и Румен Радев...

До вчера, този кратък етюд беше просто едно незначително късче измислица. Сполучлив виц, който цели да достави доза мимолетно щастие у читателя си. От днес обаче, той е прозрение! Такова, което слива в една трагикомична единност реалностите на политиката с особеностите на шоубизнеса. 

И ако за копнежите на нашия премиер можем само да гадаем, то тези на Доналд Тръмп са вече публично достояние. Снощи, президентът на свръхдържавата САЩ, публикува в профила си във фейсбук видео, в което четирима афроамериканци танцуват с ковчег, изписан с името на неговия опонент, демократът Джо Байдън.

Ако щете, наречете го кофти хумор, пошлост или заплаха за демокрацията, интерпретациите тук са всевъзможни. Но едно е сигурно: това е политически дискурс от съвършенно нов тип и е въпрос на време да се намърда и у нас.

С развитето на масовите медии, вече се налага политиците да посвещават все повече време и енергия на това да изграждат медийни образи. Да ни увличат с изкусно говорене, чар и провокация. Този модел на публично функциониране се затвърждава още през 1960-та година, когато се провежда първият телевизионен политически дебат в света. Тогава харизмата на демократическия кандидат Джон Кенеди категорично побеждава технократското говорене на републиканецът Ричърд Никсън. 

Всеки, който си направи труда да изгледа дебата, ще забележи, че речта на Никсън е съпроводена от нервни тикове, стеснителност и неувереност. В същото време, Кенеди излъчва спокойствие, решителност и самообладие. В добавка, той е млад, остроумен, герой от Втората Световна Война, има талантлива и красива съпруга и две сладки деца. За типичния телевизионен зрител тогава той е като оживяла приказка.

Времето иска герои и си ги ражда.

Ако съдим по избора, който правят американците половин век след Кенеди, може да заключим, че идеалният образ за средния американец в момента, представлява не друго, а бивша реалити звезда, мултумилиардер, женен за наполовина по-млада от него словенка със силиконови гърди. 

Дали това е форма на протест срещу традиционните, „правилните“ политици, или е узряване, че политиката не е някаква сакраментална територия, в която с разтреперан глас рецитираме Хартата за правата на човека – това всъщност няма особено значение. Важното е, че на управлящия там се гледа без излишни илюзии, ореоли и пиадестали. Че и той като всички останали хора допуска грешки и съответно подлежи на ирония и подигравки.

Няма да забравя как в разгара на предизборната кампания между Тръмп и Хилари, през 2016-та година, на Тайм Скуеър в Ню Йорк видях да се продават презервативи с лицата на двамата кандидати. Хората се забавляваха, снимаха се с тях. Успоредно с това, по същото време, в България течеше надпредварата между Цецка Цачева и Румен Радев. Спомням си, че за момент си представих Цецка Цачева върху презерватив, с предупредителен надпис: "Внимание! Липсата на контрацептивни средства може да доведе до това!"

Какъв щеше да е резултатът от появата на подобен артикул в България? Според мен, първи в надигащата се вълна от възмущение щяха да са ръководните кадри на двете партии, издигнали кандидатите. И едната и другата щяха да излязат с протестни декларации, в които се обвиняват взаимно в умишлена провокация, целяща оскърбяването на моралните качества на кандидатурите им. Родни интелектуалци вече щяха да вършеят из студията, обеснявайки как обществото ни е стигнало дъното. Социални антрополози щяха да търсят причините за това в годините на турското робство, а "Америка за България" щеше да обвини руското влияние в опити да клати демократизма. 

Мартин Карбовски щеше да излъчи предаване, в което да интервюира бивша плеймейтка – собственик на верига секс-шопове, на тема „Презервативите сега и навремето.“ А депутат от гражданданската квота на БСП щеше да заключи, че всички страни в спора "за съжаление са част от 80-те процента дебили, с всички произтичащи от това последици...“

А помните ли, когато преди две години на церемонията на наградите „Тони“, Робърт Де Ниро излезе на сцената и три пъти изкрещя: „F*ck Trump!“ Същият Доналд Тръмп тогава нарече актьора в туитъра си "индивид с много нисък коефициент на интелигентност" и човек "получил много удари в главата от истински боксьори във филмите". Дали е възможно днес Асен Блатечки да излезе на годишната церемония на наградите Аскеер и да изкрещи: „Да ти го начукам“ на Борисов?! И какви биха били реакциите след това?

Вероятно типичното американско схващане за личността на политика – като телевизионна звезда не е полезно. Не се наемам да съдя: може би почтеността пред избирателя изисква да не се смесват сатира и политика. Правилното може би е да срещаме по-сериозно отношение към живота и проблемите си. 

Така или иначе, в условията на свръхмедиизация трябва да се научим да свикваме с идеята, че изборите са липсващото звено между политиката и шоубизнеса. И не за друго, просто тогава най-силно личи как ловната територия на политиката се пресича и съвпада с тази на шоуто. 

Едни и същи хора, които гледат Шеф Манчев или сериала по съседната телевизия, във времена на избори стават обект на амбиции за власт. Тогава именно, партийните централи отприщтват всичкия си ентъртейнмнът потенциал, мобилизират най-гръмогласните си кречетала и зрелището започва.

И понеже цялото това надвикване се нуждае от трибуна, ролята на медиите става жизненоважна за политиката. На практика без медии, не могат да съществуват и политиците.

Може да прозвучи смешновато, но за финал смятам да цитирам не кой да е, а Енгелс. В зората на индустриализация, той казва: "Машините са етап от развитието на общественото съзнание." Ако отнесем това определение към политиката и шоубизнеса, може да обощим, че нивото на обществено съзнание, което имаме в момента – дава тези политици и шоумени. 

Вероятно са прави онези които казват: няма как да промениш света, преди да промениш себе си.

 Автор: Александър Грозданов