Женско царство - 2020-06-28 13:40:06

Не съдете другите, преди да осъдите себе си

В последните седмици ме заливат мисли за истината и лъжата, за справедливостта. Попитах приятелите си - какво разбират под тези понятия.  И да, не се учудих - всеки отговори различно. А не би ли трябвало те да са вкоренени като усещане в нас самите и да са мерило, да има някакви темели, които да не преминаваме. Да, но не! 

Сядайки да напиша тези редове си спомням някои трактовки на философите. Според Аристотел например справедливостта беше висш социален закон. Според Кант - възможност за правово състояние сред хората. За Сартр пък „Адът-това са другите“.  И така е от вечни времена. Разбирането е различно.

 Разсъждавам си и стигам до извода, че светът не е друг, но е изработил различни модели на възприятие, притъпил е донякъде сетивата ни. Явно времената, в които живеем, определят до голяма степен и нашето светоусещане и кои да сме в действителност. Без да налагам мнение, си мисля, че днешните времена са ни превърнали в консуматори и сега адът сме си самите ние, справедливостта вече е не нравствено понятие, а материално такова, а истината и лъжата се размиват. Моята истина, моята справедливост, не е истина или справедливост за другия, а моята „реална оценка“ за личните грешки и грешките на другите е просто субективна и може би не винаги вярна. 

Ние просто се свързваме с другите посредством общото помежду ни, било то и негативно понякога. Търсим образа си навсякъде. Използваме заобикалящата ни среда като огледало. Ето - аз съм жена и когато се  погледна сутрин в огледалото – веднага прибягвам до грима и малките хитринки, скрити в чекмеджето. Казвам това, като онагледявам поведението ни с другите метафорично – честни ли сме докрай със себе си, за да бъдем с другите?

  И когато срещнем някой, същият като „нас от сутринта“ – как реагираме със забележка ли, със съвет ли, как? Много често действието на другия за нас е осъдително, или търсим някакъв проблем. Замисляме ли се дали проблемът не е в нас самите, дали това не е нашия собствен страх от това, което избягваме да видим у себе си, а онези съвети или забележки, които ни се е искало да му дадем, май най-ценна работа биха свършили на самите нас. Но това е най-трудното!

И стигаме до изборите, които правим. До смелостта да направим нещо, но и до мъдростта да отстъпим. Някой от страх живеят с идеята „Нищо не можах да сторя, така било писано!“. Заради страха си от грешки, доста често правим всичко възможно, да избегнем вземането на решения. Но аз си мисля, че всеки избор е правилният избор, независимо дали води към резултата, който целим. Това си е нашият избор. А ситуацията, в която се намираме винаги е променлива величина. И нашият правилен или грешен избор ще си остане урок по пътя и винаги ще е нещо прекрасно, ако го осъзнаем добре. Затова си мисля, че битката със себе си, за себе си, е най трудната, но и най смислената. 

В тази философско-житейска бърканица ще завърша с едно прекрасно стихотворение на великия за мен Дамян Дамянов с идеята да се замислим кои сме, защо сме, както и за смисълът на това да бъдем истински, но  първо да съдим себе си, преди да съдим другите, за да се запазим човеци. 

“Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи,

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си –

единствено така ще го решиш!”

П. П.: Прочитайки това, всеки ще си каже - "ми това го знам", "това за какво беше"... Пиша го, защото знам, че го знаете, но дали го прилагаме и защото съм провокирана от всекидневното ни противопоставяне и желанието да търсим  врага и лошото. Не би ли било по-добре да намерим пътищата и мостовете, които ще ни направят поне малко по-щастливи, но може би и малко по-добри! 

Автор: Надя Клисурска