Общество и култура - 2020-10-18 16:00:28

Любен Дилов-син и умението да се носиш из живота с лекота

Общество и култура Любен Дилов-син и умението да се носиш из живота с лекота

Мъдростта на инстаграм и фейсбук, твърди, че щастието обикновено си има име. Аз бягам от това схващане, но и лесно се обърквам в този живот.


В такъв един период на вътрешни колебания срещнах един от най-цветните и оптимистични хора по тези земи. И просто нямаше как да не го питам той какво мисли по тия теми. 


Той е писател, публицист и по мое скромно мнение - абсолютно въплащение на философията за "играещият човек", Homo Ludens. Той обича жените и преди - когато ходеше със синя брада, заявяваше най-отговорно, че това не се дължи на факта, че дънките на приятелката му изпускат... А че по този начин иска да отправи послание в подкрепа на жените - жертва на домашно насилие.


Любопитно е да се спомене, че Синята Брада всъщност е герой от прочутия "Сборник с поучения и приказки" на Шарл Перо, и за него се разказва, че убивал жените си. Векове по-късно, този акт ще се интерпретира и в по-метафоричен смисъл - като итнимен, символичен опит да се разделиш вътре в себе си с любовите на живота си. Въпреки това, световната култура запечатва Синята Брада като отрицателен художествен персонаж... А също и като понятие в психоанализата за жени, които са жертви на насилие и развиват столкхолмски синдром към насилниците си.


Още интерпретации по тази тема може да прочетете в последната книга на моя събеседник. Казва се "Лятото с тъжните курви", а посланието, с което получих своята, изписано с химикал върху първата страница от самия Любо, бе "летата да са весели, пък курвите каквито дойдат..."


Неотдавна срещнах Любен Дилов-син в Капана, в Пловдив. Той се оглеждаше за Мария Силвестър, а аз - за някакви мотивиращи и мъдри думи. Помолих да ми отговори на няколко въпроса. Ето какво го питах и какво ми отвърна той.



А.Г.: Любо, как пиеш ритуалното сутрешно кафе? И от кое поръчваш като седнеш в Капана?




Л.Д.: Много късо. Не му отделям особено внимание - то просто е първото от 7-8 кафета, които ще изпия през деня. По-важното е последното - то е обикновено час преди лягане.



 

На времето, когато бяхте заедно със Слави, той винаги почваше интервютата си с въпроса "как си". Ти как си тези дни?




Добре съм. По-добре би било грехота. Хващате ме точно преди тръгване за гмуркане в Червено Море. Този път ще проверявам еволюционната теория. Дали наистина лястовичките, които си тръгват от нас през септември, отиват в Египет, а най-упоритите продължават още по на юг - до Антарктида, където се ояждат и стават пингивни...


 


Кажи ми, моля те, какво се крие зад образа ти на човек, който се носи из живота с особена лекота, и отстрани изглежда така сякаш не може да бъде уязвен?




Крие се човек, който се носи из живота с особена лекота... Разликата е, че доста работя. При това винаги повече от пет неща, но и тях се опитвам да правя с лекота. Разбира се, когато не става дума за биене на плоча на вилата на приятел.



 

Медитираш ли често?




Да. Затова и обичам толкова дайвинга - той е най-близкото до медитация будно състояние.




 

А защо е важно усвояването на изкувството на "ироничната дистанция"?




Защото животът е обидно кратък. Докато се ухилиш и се озъбиш. Нужно е да сме на известно разстояние не само от нещата, които могат да ни наранят, но и от себе си дори. И няма по-добро  разстояние от хумора. Защото хем е дистанция, хем приближение. Усмивката прави хората близки, ироничната - близки, но на разстояние. 





От тебе знам, че за да не се разочарова човек много от едно нещо не трябва да е твърде очарован от самото начало. Ти самият как успяваш да наложиш това схващане върху емоциите си?




Ами ... нормално. Най-често не успявам. 





Друг въпрос: около теб винаги е имало много жени. Особено откакто си начело на култовото издание Плейбой! Знам, че е банално, но все пак... Какво искат жените?!




Никога не съм го знаел. По-скоро знам какво искат мъжете. Затова и смятам да сменя логото на Плейбой с ново. То ще гласи: по-добре да гледаш това, което не можеш да чукаш, отколкото да чукаш това, което не можеш да гледаш! 




Дай панацея за несподелена любов! На читателите на svobodnamedia, не на мен, нали...




Няма панацея. Защото има много видове несподелена любов - към себе си, към родителите (тази е тъжна), към Родината (тази е смешна и от нея страдат най-често т.нар. патриоти. "България не ме обича, а аз съм ебати пича", както пее класикът Хазарта). И все пак ето една рецепта - когато ви се струва, че обичате някого до полуда, а той вас не съвсем така, замислете се: наистина ли го обичате, или просто обичате да обичате.





Може ли, според теб, човек да признава честно и откровено чувствата си, или сме обречени да се въвличаме в любовни войни?




Любовната война е изтощително нещо. Тя приключва в мига, когато прозреш простичката истина: нищо не си донесъл на този свят, освен себе си и нищо друго няма да отнесеш. Нищо не е "твое", камо ли пък някой цял човек, личност. Защото и любовната война, като всяка друга се води за притежание, за завладяване.



 

Нашият емоционален приятел и велик поет Тео (Теодор Вергов) има една мисъл: "ако знаеше колко бих те обичал, щеше да се влюбиш в мен!" Коментирай я, моля те.




Хубава мисъл. Жената, както и Родината винаги трябва да се обичат повече, отколкото заслужават!



Автор: Александър Грозданов