Общество и култура - 2020-05-24 15:32:08

Изкуството на войната в огледалото във времена на карантина

И тази сутрин по огледалото показваха отвратителни неща. Не виня за това карантината, макар  голямата последица от нея да е необходимостта да останем сами със себе си. надявам се, дълготрайни. 

Карантината е неумолима. Опасявам се вече да не би имитирането на студентска дейност неусетно да се превърне в имитиране на възторг при вида на внуците. 

Животът е като заболял от коронавирус на въртележка. Държи ни на три метра от себе си, докато той си лети и се забавлява. 

Преди беше лесно. И тогава като сега, всеки носеше по едно ужасно чудовище в себе си, с което се бори, разликата е, че тогава някои погрешно опитваха да заличат уродливата твар с поставяне на хиалуронова инжекция, а сега – в ерата на онлайн дискотеките - това е абсолютно непотребно и примиращи от скука се докарваме до там да четем книги.  

Ето, аз да речем, стремително се нахвърлих на Изкуството на войната. Една книга, мъдро попила опита от безброй спечелени и загубени сражения, в които са положили костите си повече хора, отколкото врабчета съм виждал през живота си. В сравнение с техните премеждия, коронавирусът е като леко сутрешно задръстване на Цариградско шосе.

Този основополагащ труд по военна стратегия и тактика обсъжда систематично и изчерпателно икономически, социални и ред други аспекти на войната. Удивителното е, че нито веднъж не се споменава за спасителната сила на тоалетната хартия, нито пък за подлите намерения на правителството, или на Поднебесното царство ще открадне едни пари от Световната Здравна Организация.      

Така или иначе, една от големите поуки на Сун Дзъ в прочутия трактат е:

 „Познавай себе си и ще спечелиш всички битки.“

Според мен, да познаваш себе си, преди всичко, значи да си наясно с това на кое как реагираш. Кое те натъжава, какво те тревожи или пък кое те кара да си щастлив. Да осъзнаваш емоциите, които изпитваш и да откриеш своя метод за справяне с тях. По този начин, да постигнеш равновесие и удовлетворение от себе си. А също така – да си полезен. 

И ако полезността има конкретни проявления – като да помогнеш на майка си с прането, да избършеш секцията или да се чуеш с баба си, то никой не учи на това как да се чувстваш щастлив по време на карантина. В момента, единственото чувство, което възпитават роднини и медии вкупом е как да си част от огромната световна несигурност. 

По времето, когато разлиствах първите си учебници по психлогия, неизменно се натъквах на безброй постулати, които по различен начин формулираха една и съща мисъл: 

„Ако си самотен когато си сам, то значи не си добра компания.“ 

Тези думи са на Жан-Пол Сартр и постепенно се превърнаха за мен в отправна точка към друга важна констатация:

Няма как да се превърнеш в това което искаш, докато не престанеш да бъдеш онова, което си.

И едва ли има по-подходящо място за начеване на тази промяна от иначе познатото вкъщи.  

В банята. 

Пред огледалото.

Там, внимателно гледащи образа отсреща, да осмислим всичко около него, от онова с което се е занимавал в пред-карантинния си живот, през близките му, техните отношения, казаното и недоизказаното. 

Не е нужно да се самовглъбяваме прекалено, а просто да открием парчетата илюзии, с които сме градили досегашната си реалност. Митовете, които сме създавали сами за себе си, или които обществото ни е налагало.

В психологията съществува една парадигма, известна като наративна (от латинското narrare – разказвам). Основната й теза е, че социалното познание и жизненият опит на всеки от нас са организирани в истории. Главната роля в тях е наша, а сюжетите които разказваме за себе си, определят начина по който се възприемаме. 

Проблемът е, че спомените, които оформят историите и представата за нас самите, често са субективни, променящи се и нагодени спрямо светлината в която желаем да се покажем пред другите. Например, има хора, които се възприемат като жертви, като такива върху които животът е стоварил цялата си вселенска несправедливост. При тях ще забележите повтарящи се теми и сюжети, които всячески целят да затвърдят този техен образ. 

Същото се отнася и за онези, които надценяват собствената си значимост. Техните истории, пък преекспонират и преувеличават влиянието им върху процесите и събитията.

Без да влизам в задълбочени анализи: във всеки от нас живеят по двама души – един, който си и един, който си мислиш че си. Когато тези двамата са разминават, настъпват истинско неудовлетворение и депресия. Не го казвам аз, а теорията за несъответствията в Аз-а на Хигинс. 

Как може да предотвратим това положение?

Не искам да ви обезкуражавам, но тук дори Юли Тонкин няма да ви е от полза. Основната функция на семинарите му, така или иначе е да преразказва приказката за Робин Худ, който взимал парите от лошите хора и ги давал на добрите. И Юли се опитва да прави така, но за сега парите стигат само за един добър човек - за него самия. Съветите и насоките, които ще получите от него срещу скромната сума от 200 лева се равняват по смисъл и тежест с пръдня в космоса. Същото се отнася и за цялата псевдо-психология, която се излива в неограничени количества в социалните мрежи и женските форуми.

Постоянните мантри като "бъди позитивен" и "бъди себе си“ са малък резен от недъгавите рожби на тази индустрия, с които без излишни терзания можем да се разделим като в Древна Спарта – с ритник към пропастта.  

Уви, колкото и да са позитивни, мислите идват и си отиват, а главата остава. Относно „бъди себе си“ - то важи за около 0.16% от световното население, всички останали непременно трябва да положим специални и последователни усилия да бъдем по-добри от себе си. Защото „бъди себе“ си всъщност значи "няма нужда да полагаш усилия" и на практика насърчава примитивизма и самодоволството.

Първите стъпки в постигането на вътрешен комфорт и доставянето на щастие и удоволствие както на нас, така и на всички докосващи се до нас, по мое мнение, минават имено през справянето с противните навици и злия характер на чудовището, което всички носим. В изкореняването на егоцентризма и на всяко поведение, което руши и трови отношенията ни с близките.

Редица представители на екзистенциално-хуманистичната психология и психотерапия потвърждават в изследванията си отличителните белези на живеещия в хармония със себе си и света човек. Накратко, той се приема такъв какъвто е, без да се самозаблуждава относно онова, което представлява. Той е в непрекъснат контакт с чувствата си и когато е гневен, знае всичко за гнева. Ако е в конфликт с някого не го обвинява, нито пък си го изкарва на него. Вместо това се вглежда в себе си и търси своя принос за настъпването на конфликта. 

Той не надценява, нито подценява себе си и другите. И знае, че няма абсолютно „добри” и „лоши” хора. Те стават такива само в конкретен контекст и то ако решим да ги определим така.

Нескромната ми амбиция е да се опитам да ви водя по път без враждебност и изгаряща суета. Път, в който щастието е нещо много лично и наистина не зависи от друго освен от усилията, които ще положим за него. Този път не е универсален, а оригинален за всеки. Той търси естествения начин, по който отделяме душата си и я пращаме да разгледа наоколо. Да поогледа всичко, включително и нас самите. 

Тръгнете по този път, и ако все още искате – можете да я пратите и до кварталния хипермаркет – ще се убедите, че там и хартията и олиото продължават да са налични и в промоция, но вас този факт изобщо не ви интересува.

Ще наричаме ли този път „изкуство на войната в огледалото“, или не – няма значение. Така както нямат значение мимолетните ни страхове и терзания на фона на вечността.

Автор: Александър Грозданов