Общество и култура - 2020-10-12 18:05:21

4’33, Тишина...

Общество и култура 4’33, Тишина...

Има дни, в които като станеш и чуеш шума от грозното скърцане, което ти образуват улицата и хората в главата, и ти се приисква рязко да се върнеш обратно в леглото и да си досънуваш възприятията. Тогава може да повярваш, че светът по принцип е погрешно и дефектно сглобен, така че да издава само атонални, додекафонични звуци. Такива които разстройват слуховия апарат и надеждата ти за по-добър живот.  


Артилерията на шумния свят изстрелва тонове снаряди от празни приказки ежечасно и от всеки ъгъл, но с най-голяма сила и мощ - по кафенетата. Там е бойното поле на ордите от нищоговорещи. Сепаретата са тапицирани и укрепени с претенции и мозъчна белота, а най-самоотвержени и гръмогласни са онези, които носят в ръцете си преимуществено повече лайна, с които да замерват...


Не е важно дали в такива дни човек е прав. Важното е да се сети да удари спирачката. Да намали valume-то, да цъкне mute-то... Да се концентрира върху истински важните неща. Да се уедини и да освободи съзнанието си за нещо ново – онова, от което - опита ли веднъж - повече никога няма да му омръзне. Онова - от което знае, че винаги е имал нужда, но досега не му е стигала смелост, за да му се отдаде – тишината.


Ако погледнем на тишината през очите на класически музикант, ще видим нотен лист, върху който е изобразен сигналът за пауза. Има го в почти всяка мелодия и инструменталистите отдавна са свикнали с него. Но какво може да стане, ако цяло едно произведение бъде изпълнено във всичките си тактове - не с ноти, а с паузи? 


Отговорът на този въпрос се намира в композицията на американеца Джон Кейдж. Озаглавена е „4‘33“, и още с първото си изпълнение успява тотално да „хвърли в оркестъра“ и критици и публика. Инструменталистът просто влиза в залата, сяда зад клавивишите... и замръзва пред тях. За четири минути и половина... Това, разбира се, не се приема с добро око и ухо тогава, през далечната 1952-ра година. Композитори и критика изроптават, че това е някакво извращение спрямо музиката. На което Кейдж, който е дзен-будист отвръща: „Ако човек се заслуша в тишината, може да открие толкова много вълнуващи звуци...“


Така ехти блогородната тишина. Тя е красива и успокояваща, особено - останала недокосната от човешки ръце. Тя отприщва въображението на слушателя и го кара да се замисли. Нищо не може да заглуши общия шум, врява и безумство, които издава светът, така както съсредоточеното потапяне в тишината.


Но тя може да бъде и напрегната. Като гилотина, която виси зловещо във въздуха и всеки миг може да се спусне и да отсече нечия глава... Тишината може да бъде и мъчителна. Да носи тежестта от неизяснени отношения, непреживени моменти, или от липсващ телефонен звук със съобщение от любим човек. Няма да ви лъжа, ще се наложи да преминете някак през всички нейни етапи. Няма да е лесно и никой не е обещавал да бъде. Всички сме се родили и ще умрем. Дошли сме за малко наоколо, за да се опитаме да си прекараме добре. Едва ли ще си прекараме добре, но можем поне да потърсим покой в тишината. Само тя ще ни отърве от нас самите. От гръмките ни очаквания и претенции.


Направете й място в живота си. Лично и интимно, само за вас. Тя ще ви осигури спокоен сън и време да размишлявате за всичко онова, от което наистина се нуждаете. 


От сън, обаче, може да ви лиши Студентски град. Всичкият шум по тази земя е намерил своята най-концентрирана точка имено в Студентски град. Денонощно там кръжат глутници от шумни човешки екземпляри, и мъжки и женски. Еуфоризирани от нестихващите децибели на интонационната савана, през която те препускат диво - с таксита и мръсни отвън скъпи автомобили в търсене на нещо за доизпиване и доизебаване. Не за друго, просто силният шум те кара да свързваш дълбокия житейски кеф с обаза на неотворената бутилка и на разкрачената жена.  


Силният шум винаги е бил на прав път, но понякога допуска тактически грешки. Може да си се наконтил, да си заредил джобовете си с кинти, манги, денги (...или кой както предпочита) - колкото една средна месечна заплата за страната (по данни на НСИ), а хостесата на входа вместо с "Добър вечер, имате ли резервация" да те посрещне с "Кво ги лъжете тия жени с барове и ресторанти?! Излъжете ги с едни джуки! Имам една докторка, слага ги за 300лв."


-Да бе, верно... - съгласяваш се с тъпо изражение - Как не ми е дошло на акъла. Я ми дай номера.


Този диалог обаче не е нито в духа на дзен-будизма, нито е присъщ за класически музикант от ранга на Джон Кейдж. В него прозира един тотален дефицит на тишина, и туземно отношение към хората - като към плячка. Той е продължение на естествената инерция от всеобщото кънтене в главите. И е точно обратното на иначе търсените трели на удоволствието от света.


Честотите на тези емоционални интервали се обобщават прекрасно с думите на един възрастен френски турист, който вчера, в стария Пловдив каза на превъзбуден уличен гайдар: Мосю, ако спрете да стискате така това животно, то - може би - ще престане да издава такива ужасни звуци?!


Французите са проникновени и изтънчени люде. С особен усет към трептенията на материята, които стоят в основата и на звука, и на ред други приятни преживявания. Ние от своя страна, сме окончателно и безвъзвратно оглушели и изстискани до невъзможност... За това е добре по-често да напрягаме остатъците от слуха си за онова, което имат да ни кажат.


И сега внимавайте: задава се нова порция френска мъдрост - този път от прочутия физик, математик и философ - Блез Паскал (не зная бил ли е той някога в стария Пловдив, и какви биха могли да бъдат причините да не е бил)... Но според него, "всички мъки и нещастия в живота на човек се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая усамотен".


Тази мисъл убедително прави прави на прах илюзиите на шумния човек, че може да формулира смисъл, решение или посока в живота докато главата му пращи от чалга и животински звуци. Тази мисъл като пелерина покрива и една от най-големите екзистенциални трагедии в житието на тихия човек – той завинаги ще остане неразбран от шумните. Защото човекът, нечуващ тишината не знае нищо за нея и не го интересува. Човекът, нечуващ тишината смята тихия за схванат и залюхан, но и не отказва да обере плодовете от една чужда тишина, която той самият никога няма да притежава, защото като всяко Чудовище решило да обере Златната ябълка него го тормозят и пресират тримата братя от приказката: най-малкият - Неувереност (в себе си), средният - Страх (да не остане сам) и най-големият Отсъствие (на стабилни вътрешни опори).


Илюзиите на шумния човек не свършват до тук. Най-великата от всичките е, че непрестанната компания и безспирното бръщолевене ще притъпят усещането му за самота. Неслучайно започнах този пасквил с открита враждебност към кафенетата. Точно там най-добре се наблюдава импотентната реакция на шумния човек срещу неумението му да се справя с живота. Там се наблюдава класическата „аберацио иктос“ – латински правен термин, означаващ отклоняване на напрежението. Критикувайки часове подред тъпотиите натворени от трети лица, той отклонява напрежението, което му генерират неговите собствени тъпотии.   


Някъде там, сред залповете от празни приказки на някои хора буквално им се откачат челюстите. Една приятелка, заета в сферата на денталната медицина разказваше за такъв случай. Момиче някакво, на средна възраст, с остри болки в устната кухина, отишло на лекар. Той веднага я питал - да не би да сте учителка. Не – отвърнала тя – безработна съм, имам свободно време и ходя по кафета с приятелки. Точната диагноза била „суб луксация на мандибулата“, а препоръчителното лечение, освен поставената шина, било лимит на говоренето – до 100 думи на ден. Като чуло, момичето просто се разплакало... Как е възможна такава зловеща несправедливост към логореята й...


Няма да обременявам текста с повече примери. Ще кажа само, че тези дни наистина има само едно безплатно удоволствие, само един безплатен обяд, който дава храна за размисъл и има силата да пробие неприемливия шум в ушите – и това е тишината. И всичко около вас, от което строите живота си – хората, техните отношения, произведени в тонове и звуци, казаното и недоизказаното, може да прекарате през нейния филтър - и от там да решите кое да допуснете по-навътре в себе си. 


Дали самата нея ще я наричаме така, или - състояние на просветление, умиротворение или хармония със средата – няма значение. Както нямат особено значение и точните обяснения, които е давал Кейдж за странната си композиция. Отговорът на въпроса „какво е тишината?“ не е универсален, а оригинален за всеки, който го търси. Не се самовглъбявайте прекалено, за да го откриете. Просто опитайте да останете за мъничко на тихо, в своята стая, уединени.  


Хубаво е ако успеете, защото шумът ни идва малко в повече. На всички ни идва в повече.


Автор: Александър Грозданов 

Последни новини